(Булгаков в 1910-х годах во время учебы в Киевском университете) ♥ Тъма

(Булгаков в 1910-х годах во время учебы в Киевском университете)

♥ Тъма египетска
(фрагмент от цикъла с разкази „ Записки на младия доктор “)

Но къде е, къде е на рождения ми ден целият свят? Къде са електрическите фенери на Москва? Хората? Небето? През прозорците не се вижда нищо! Тъма.

Ние сме откъснати от хората. Най-близките газени фенери са на девет версти от нас, на гарата. Там несъмнено примигва някое фенерче, издъхва измежду виелицата. В среднощ ще префучи с писък бързият за Москва и дори няма да спре – изтрябвала му е гаричката, заровена в снеговете. Освен в случай че релсите са затрупани.

Най-близките електрически фенери са на четирийсет версти, в околийския град. Сладък е животът там. Има кино, има магазини. Докато измежду полята вие и натрупа сняг, може би на екрана се огъва тръстика, олюляват се палми, мержелее се тропически остров…

А ние сме сами.

– Тъма египетска – каза фелдшерът Демян Лукич, поотдръпнал пердето.

Той се показва приповдигнато, само че доста тъкмо. Наистина египетска.

– Хайде още по чашка – поканих аз. (Ах, не ни корете! Нали и ние – лекарят, фелдшерът, двете акушерки – също сме хора! С месеци не виждаме никого с изключение на стотиците заболели. Ние работим, ние сме заровени в снега. Нима не трябва на рождения ден на доктора да пийнем по две чашки взет с рецепта разводнен алкохол и да си замезим с купена в околийския град сардела?)

– За ваше здраве, докторе! – каза трогателно Демян Лукич.

– Пожелаваме ви да свикнете тук! – каза Ана Николаевна и до момента в който се чукаше, пооправи формалната си пъстра рокля.

…Отдавна бяхме затворили малката врата на печката. Гостите ми си отидоха в пристройката. Видях по какъв начин известно време мътно светеше прозорчето на Ана Николаевна, след това угасна. Всичко изчезна. Фъртуната се смеси с гъстата декемврийска вечер и черна завеса скри от мен и небето, и земята.

Разхождах се из кабинета и подът поскърцваше под краката ми, а кахлената печка излъчваше топлота и се чуваше по какъв начин някъде деловито гризе мишка.

„ А, не – разсъждавах аз, – ще се боря с тъмата египетска тъкмо толкоз време, за колкото ме е пратила ориста ми в този шубрак. И таз добра – захар на пясък!… “

В фантазиите ми, зародени на светлината на лампата със зелен абажур, се появи големият академични град, а в него клиника, а в клиниката – просторна зала, застлан с плочки под, блестящи кранове, бели стерилни чаршафи, помощник с островърха, доста мъдра, прошарена брадичка…

В такива мигове едно почукване постоянно вълнува и плаши. Аз трепнах…

– Аксиния, кой е? – попитах и се наведох над перилата на вътрешната стълба (докторското жилище беше на два етажа: горе – кабинетът и спалнята, долу – трапезарията, още една стая, с незнайно предопределение, и кухнята, в която живееха готвачката Аксиния и мъжът й, несменяемият надзирател на болницата).

Тежкото резе издрънча, долу се появи и се залюля светлина на лампа, лъхна мраз. После Аксиния доложи:

– Ми болен е дошъл…

Откровено казано, зарадвах се. Още не ми се спеше, а от гризането на мишката и от спомените ми беше станало малко тъжно и самотно. Пък и щом споделя болен, значи не е жена, не е най-страшното – раждане.

– Може ли да върви?

– Може – отговори с прозявка Аксиния.

– Да пристигна в кабинета.

Стълбата дълго скърца. Качваше се стабилен, доста тежък човек. Междувременно аз към този момент бях седнал зад бюрото и внимавах двайсет и четири годишната ми жизнеспособност да не напира много-много от професионалната обвивка на ескулапа. Дясната ми ръка лежеше върху слушалката като върху револвер.

През вратата се намъкна фигура в овчи кожух и с валенки. Калпакът беше в ръцете на фигурата.

– Защо толкоз късно, уважаеми? – попитах изтежко, едвам кажа нещо.

– Прощавайте, гражданино лекар – отговори ми с прелестен, мек бас фигурата, – ама е грозна вихрушка! Нямаше по какъв начин, позабавихме се, та ще простите.

„ Учтив е индивидът “ – помислих си на драго сърце. Фигурата доста ми хареса и дори гъстата червеникава брада ми направи положително усещане. Изглежда, за брадата се полагаха известни грижи. Собственикът й освен я подстригваше, само че дори я мажеше с вещество, в което доктор, прекарал въпреки и малко време на село, елементарно можеше да разпознае олио.

– Какво има? Свалете кожуха. Откъде сте?

Кожухът легна като планина върху стола.

– Треската ме изтеза – отговори болният и скръбно ме погледна.

– Треска ли? Аха! От Дулцево ли сте?

– Тъй правилно. Мелничар съм.

– М-да, а по какъв начин ви мъчи? Я ми разкажете.

– Всеки ден, стане ли дванайсет, и ме заболява главата, след това целият пламвам… Друса ме час-два и ме отпусне.

„ Диагнозата е подготвена! “ – иззвънтя победно в главата ми.

– През останалото време добре ли се чувствате?

– Краката ми не държат…

– Ясно… Разкопчайте се! Хъм… по този начин.

До края на прегледа болният ме очарова. След тъпите бабички, уплашените деца, които с смут се дърпаха от металическата шпатула, след утринната история с беладоната университетското ми око си отпочиваше на мелничаря.

Той обясняваше разбираемо. Оказа се също така, че е образован, пък и всяко негово придвижване беше пропито от почитание към обичаната ми просвета – медицината.

– Вижте какво, драги – обяснявах му аз, до момента в който го почуквах по необятните топли гърди, – имате малария. Периодична треска… Разполагам сега със напълно свободна стая. Настоятелно ви поучавам да останете тук. Ще бъдете под непрестанно наблюдаване. Ще ви полекувам на първо време с прахчета, в случай че не оказват помощ, ще ви създадем инжекции. Ще ви оправим. Е? Ще останете ли?…

– Покорно ви благодаря – отговори ми най-учтива мелничарят. – Само хубави неща съм чувал за вас. Всички са удовлетворени. Много помагате — така казват… И за инжекциите съм склонен, единствено да оздравея.

„ Не, в действителност – светъл лъч в тъмата! “ – казах си аз и седнах до бюрото да пиша. С толкоз прелестно възприятие, като че ли не чужд мелничар, а родният ми брат беше пристигнал да ми погостува в болничното заведение.

На едната бланка за рецепта написах:

Chinini mur 0,5
D.T. dos. N10
S. За мелничаря Худов
по едно прахче в среднощ.

И се подписах със размах.

А на втората бланка:

Пелагея Ивановна! Настанете мелничаря във 2-ра стая. Той е с malaria. По едно прахче хинин, както нормално – 4 часа преди пристъпа, значи в среднощ.

Ето ви изключение! Интелигентен мелничар!

Вече в леглото, поех от ръцете на навъсената и прозяваща се Аксиния следния отговор:

Драги докторе! Изпълних всичко. Пел. Лобова.

И заспах.

… И се разсъниха.

– Какво? Какво има? Какво има, Аксиния? – замърморих аз.

Аксиния стоеше и срамежливо се прикриваше с пола на бели точки върху мрачен декор. Стеариновата свещ треперливо осветяваше съненото й разтревожено лице.

– Ми Маря веднага дотърча, Пелагея Иванна заръчала незабавно да идете.

– Какво е станало?

– Мелничарят от втора стая, рече, душа берял.

– Каквоо? Умира? Как така ще умира?

Босите ми крайници в момент усетиха хладния под – не можех да си улуча чехлите. Чупех кибритените клечки и дълго не намирах фитила, до момента в който най-накрая спиртникът не подвигна синьо пламъче. Часовникът сочеше тъкмо шест.

„ Какво значи това?… Какво значи това? Нима не е малария? Че какво му е? Пулсът беше чудесен… “

След не повече от пет минути, в обути наобратно чорапи и разкопчано сако, чорлав и с валенки, аз префучах през още напълно тъмния двор и влетях във втора стая.

Върху разхвърляното легло със сплескан чаршаф единствено по болнично долни дрехи седеше мелничарят. Осветяваше го дребна газена лампа. Червеникавата му брада беше разчорлена, а очите ми се сториха черни и големи. Олюляваше се като пийнал. Озърташе се ужасяващ и тежко дишаше…

Санитарката Маря гледаше зяпнала моравото му лице.

Пелагея Ивановна, със закопчана изкривено престилка и гологлава, се втурна отсреща ми.

– Докторе! – възкликна тя пресипнало. – Кълна ви се, аз не съм отговорна! Кой можеше да чака? Нали и вие в бележката – че бил интелигентен…

– Какво е станало?

Елагея Ивановна плесна с ръце и сподели:

– Представяте ли си, докторе? Той глътнал едновременно и десетте прахчета хинин! В среднощ.

Беше мътно зимно разсъмване. Демян Лукич прибираше стомашната сонда. Миришеше на камфор. Легенът на пода беше цялостен с кафеникава течност. Мелничарят лежеше отпаднал, бледен, увит догоре с белия чаршаф. Стърчеше единствено червеникавата му брада. Наведох се, напипах пулса и се убедих, че мелничарят наред е прескочил трапа.

– Е, по какъв начин си? – попитах го.

– Тъма египетска ми е пред очите… О… ох… – отговори ми той със заглушен бас.

– И на мен – троснах му се аз.

– Кво? – попита мелничарят (той още недочуваше).

– Само едно ми кажи бе, чичо: за какво го направи? – викнах по-високо в ухото му.

А тъмен и неприязнен бас отговори:

– Бе кво ще си играя на шикалки – си рекох. – По едно прахче… Изгълтах ги едновременно, и готово.

– Но това е чудовищно! – възкликнах аз.

– Виц! – като замаян от яд се обади фелдшерът.

„ А, не… аз ще се боря. Да… Аз… “ И сладкият сън ме погълна след тежката нощ. Като пелена ме обви тъмата египетска… и в нея видях себе си… с меч или може би със слушалка в ръка. Вървя… боря се… В този пущинак… Но не самичък. С мен е цялото мое войнство: Демян Лукич, Ана Николаевна, Пелагея Иванна. Всичките в бели престилки и вървим все напред и напред…

Хубаво нещо е сънят!…

Из: „ Тъма египетска “, Михаил Булгаков, („ Избрано “), ИК ФАМА, 2007 година
Снимка: Булгаков. Преди 1916 година, bg.wikipedia.org